Престъпление ли е лихварството?

[ot_men]

От последните акции на полицията, в които се барабани за лихвари и лихварство излиза, че последното е едно много страшно престъпление, а записа на заповед е едва ли не равносилно на притежание на незаконно оръжие или наркоточни средства. От публикациите и медиините изяви става ясно, че повечето задържани са собственици на заложни къщи. В тази връзка предполагам, че са имали и всички необходими документи и законно право да приемат вещи в залог срещу, които да отпускат заеми, а всеки отпуснат заем предполага някаква лихва. Това е търговско правило залегнало и в закон. Какво значи - "еди кой си бандит, собственик на заложна къща, се е занимавал с лихварство и поради това е арестуван"??
А що се отнася до издаването на записи на заповед, това не е ли вид надлежно законово обезпечение на заем също залегнало в закон, с което работят всички банкови и финансови институции? Нещо не разбирам какво се случва в нашата държава. Някой ще вземе ли становище, за да разясни?!

[nksuccess]

Що е престъпление си го пише в чл.9 ал.1 от НК. Без конкретен казус няма какво да се обсъжда по вашата тема.
А иначе т.н. лихварство има, когато е осъществен чл 252. от НК
НК
Чл. 252. (Изм. и доп. - ДВ, бр. 28 от 1982 г., отм., бр. 10 от 1993 г., нов, бр. 50 от 1995 г.) (1) (Изм. - ДВ, бр. 62 от 1997 г., доп., бр. 23 от 2009 г., в сила от 1.11.2009 г.) Който без съответно разрешение извършва по занятие банкови, застрахователни или други финансови сделки, както и платежни услуги, за които се изисква такова разрешение, се наказва с лишаване от свобода от три до пет години и с конфискация до 1/2 от имуществото на дееца.

(2) (Изм. - ДВ, бр. 62 от 1997 г.) Когато с дейността по ал. 1 са причинени другиму значителни вреди или са получени значителни неправомерни доходи, наказанието е лишаване от свобода от пет до десет години и глоба от пет хиляди до десет хиляди лева, като съдът може да постанови и конфискация на част или на цялото имущество на дееца.


(3) Наказанието по ал. 2 се налага и на онзи, който при осъществяване на банковата дейност с разрешение използва средства, придобити в нарушение на установените разпоредби.

Ако вие сте дали кредит, който сте обезпечили със ЗЗ, и имате уговорена лихва, няма от какво да се притеснявате( дори лихвата да е прекомерна, просто длъжникът може да иска да бъде намалена от съда).Но ако без съответното разрешение извършвате по занятие банкови, застрахователни или други финансови сделки, за които се изисква такова разрешение тогава имате проблем, ако ви хванат.

[georgiev_sfbg]

На вниманието на лихварите:

НК - Чл. 213а. (Нов - ДВ, бр. 62 от 1997 г.) (1) Който с цел да принуди другиго да се разпореди с вещ или със свое право или да поеме имуществено задължение го заплаши с насилие, разгласяване на позорящи обстоятелства, увреждане на имущество или друго противозаконно действие с тежки последици за него или негови ближни, се наказва с лишаване от свобода от една до шест години и глоба от хиляда до три хиляди лева.
(2) Наказанието е лишаване от свобода от две до осем години и глоба от три хиляди до пет хиляди лева, когато деянието е:
1. придружено със заплаха за убийство или тежка телесна повреда;
2. придружено с причиняване на лека телесна повреда;
3. придружено с отнемане, унищожаване или повреждане на имущество;
4. извършено от две или повече лица;
5. извършено от лице по чл. 142, ал. 2, точки 6 и 8;
6. извършено от въоръжено лице;
7. извършено повторно в немаловажни случаи.
(3) Наказанието е лишаване от свобода от пет до петнадесет години и глоба от пет хиляди до десет хиляди лева, като съдът може да постанови конфискация до 1/2 от имуществото на дееца, когато:
1. е причинена средна или тежка телесна повреда, ако за извършеното престъпление не се предвижда налагане на по-тежко наказание;
2. са причинени значителни имуществени вреди;
3. деянието е извършено от организация или група или по поръчение на лице, организация или група;
4. деянието е придружено с взрив или палеж;
5. деянието е извършено от или с участието на длъжностно лице;
6. деянието е извършено спрямо длъжностно лице във връзка със службата му;
7. деянието представлява опасен рецидив.
(4) (Изм. - ДВ, бр. 153 от 1998 г.) Наказанието е лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години или доживотен затвор, или доживотен затвор без замяна, като съдът може да постанови конфискация на част или на цялото имущество на дееца, когато деянието е:
1. придружено с тежка или средна телесна повреда, от която е последвала смърт;
2. придружено с убийство или с опит за убийство.

НК - Чл. 214. (Изм. - ДВ, бр. 10 от 1993 г., изм. и доп., бр. 50 от 1995 г.) (1) (Изм. - ДВ, бр. 62 от 1997 г.) Който с цел да набави за себе си или за другиго имотна облага принуди някого чрез сила или заплашване да извърши, да пропусне или да претърпи нещо противно на волята му и с това причини нему или другиму имотна вреда, се наказва за изнудване с лишаване от свобода от една до шест години и глоба от хиляда до три хиляди лева, като съдът може да наложи конфискация до 1/2 от имуществото на дееца.
(2) (Изм. - ДВ, бр. 62 от 1997 г.) За изнудване при условията на чл. 213а, ал. 2, 3 и 4 наказанието е:
1. по ал. 2 - лишаване от свобода от две до десет години и глоба от четири хиляди до шест хиляди лева, като съдът може да постанови конфискация до 1/2 от имуществото на дееца;
2. по ал. 3 - лишаване от свобода от пет до петнадесет години, глоба от пет хиляди до десет хиляди лева и конфискация до 1/2 от имуществото на дееца;
3. (изм. - ДВ, бр. 153 от 1998 г.) по ал. 4 - лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна и конфискация на не по-малко от 1/2 от имуществото на дееца.
(3) За изнудване наказанието е от пет до петнадесет години лишаване от свобода и глоба до петстотин лева, като съдът може да постанови конфискация до една втора част от имуществото на виновния, ако:
1. е придружено с тежка или със средна телесна повреда;
2. деянието представлява опасен рецидив.

НК- Чл. 214а. (Нов - ДВ, бр. 62 от 1997 г.) За приготовление към престъпление по чл. 213а и 214 наказанието е лишаване от свобода от една до три години.

НК - Чл. 217. (Изм. - ДВ, бр. 10 от 1993 г.) (1) Който съзнателно ощети чуждо имущество, поверено му да го управлява или пази, се наказва с лишаване от свобода до три години или с глоба от сто до триста лева.
(2) Със същото наказание се наказва представител или пълномощник, който съзнателно действа против законните интереси на представлявания.
(3) (Нова - ДВ, бр. 92 от 2002 г.) С наказанието по ал. 1 се наказва и този, който се разпореди със запорирана или заложена вещ, оставена му за пазене.
(4) (Предишна ал. 3 - ДВ, бр. 92 от 2002 г.) Ако от горните деяния са последвали значителни или невъзстановими щети, наказанието е лишаване от свобода до пет години и глоба от сто до триста лева.

НК - Чл. 255. (Нов - ДВ, бр. 62 от 1997 г., в сила от 06.11.1997 г., изм. - ДВ, бр. 75 от 2006 г., в сила от 13.10.2006 г.) (1) Който избегне установяване или плащане на данъчни задължения в големи размери, като:
1. не подаде декларация;
2. потвърди неистина или затаи истина в подадена декларация;
3. не издаде фактура или друг счетоводен документ;
4. унищожи, укрие или не съхрани в законоустановените срокове счетоводни документи или счетоводни регистри;
5. осъществява или допуска осъществяването на счетоводство в нарушение на изискванията на счетоводното законодателство;
6. състави или използва документ с невярно съдържание, неистински или преправен документ при упражняване на стопанска дейност, при водене на счетоводство или при представяне на информация пред органите по приходите или публичните изпълнители;
7. приспадне неследващ се данъчен кредит,
(изм. - ДВ, бр. 26 от 2010 г.) се наказва с лишаване от свобода от една до шест години и с глоба до две хиляди лева.
(2) (Изм. - ДВ, бр. 67 от 2008 г., изм. - ДВ, бр. 12 от 2009 г., в сила от 01.01.2010 г.) Когато деянието по ал. 1 е извършено с участието на служител от гранична полиция, митническа администрация, Националната агенция за приходите, или регистриран одитор, наказанието е лишаване от свобода от две до шест години и глоба до пет хиляди лева, както и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и 7.
(3) Когато данъчните задължения са в особено големи размери, наказанието е лишаване от свобода от три до осем години и конфискация на част или на цялото имущество на виновния.
(4) Ако до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд необявеното или неплатеното данъчно задължение бъде внесено в бюджета заедно с лихвите, наказанието по ал. 1 и 2 е лишаване от свобода до две години и глоба до петстотин лева, а по ал. 3 - лишаване от свобода до три години и глоба до хиляда лева.

НК - Чл. 252. (Отм. - ДВ, бр. 10 от 1993 г., нов - ДВ, бр. 50 от 1995 г.) (1) (Изм. - ДВ, бр. 62 от 1997 г., доп. - ДВ, бр. 23 от 2009 г., в сила от 01.11.2009 г.) Който без съответно разрешение извършва по занятие банкови, застрахователни или други финансови сделки както и платежни услуги, за които се изисква такова разрешение, се наказва с лишаване от свобода от три до пет години и с конфискация до 1/2 от имуществото на дееца.
(2) (Изм. - ДВ, бр. 62 от 1997 г.) Когато с дейността по ал. 1 са причинени другиму значителни вреди или са получени значителни неправомерни доходи, наказанието е лишаване от свобода от пет до десет години и глоба от пет хиляди до десет хиляди лева, като съдът може да постанови и конфискация на част или на цялото имущество на дееца.
(3) Наказанието по ал. 2 се налага и на онзи, който при осъществяване на банковата дейност с разрешение, използва средства придобити в нарушение на установените разпоредби.

НК - Чл. 251. (Отм. - ДВ, бр. 10 от 1993 г., нов - ДВ, бр. 50 от 1995 г.) (1) Който наруши разпоредба на закон, на акт на Министерския съвет или на обнародван акт на Българската народна банка относно режима на сделките, вноса, износа или други действия с валутни ценности или задълженията за тяхното деклариране и стойността на предмета на престъпление е в особено големи размери, се наказва с лишаване от свобода до шест години или глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението.
(2) Предметът на престъплението се отнема в полза на държавата, а когато липсва или е отчужден, присъжда се неговата равностойност.


http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=442572

Ако вие сте дали кредит, който сте обезпечили със ЗЗ, и имате уговорена лихва, няма от какво да се притеснявате( дори лихвата да е прекомерна, просто длъжникът може да иска да бъде намалена от съда).

[nksuccess]

Georgiev, какво искате да кажете? Да не би заемът вече да е престъпление?

[georgiev_sfbg]

Georgiev, какво искате да кажете? Да не би заемът вече да е престъпление?

...с лихва (без нужното разрешение, за извършване на такава дейност) - да!
...а, ако имаш нужното разрешение, но лихвата е "прекомерна" (както казваш) - ще имаш сериозни проблеми!

...и ти май, ще излезеш любител на силните усещания!



...но първо, ще трябва да се научиш, кои престъпления са резултатни и кои формални!
viewtopic.php?f=13&t=41889

...залягай над книгите, момче и не се занимавай с глупости!

[sogio]

Georgiev, какво искате да кажете? Да не би заемът вече да е престъпление?

...с лихва (без нужното разрешение, за извършване на такава дейност) - да!
...а, ако имаш нужното разрешение, но лихвата е "прекомерна" (както казваш) - ще имаш сериозни проблеми!

Георгиев, може би Ви убягва елемента от състава на чл.255 НК "по занятие". Ако си отговорите на въпроса какво означава това, сигурно ще раберете, че само по себе си отпускането на заем с лихва не означава извършване на престъпление. Още повече, че уговарянето на такава е напълно допустимо и няма норма от ГП, която да я забранява.
Що се отнася до прекомерната лихва, не виждам как тя влече наказателноправни последици за заемодателя. Въпросът за прекомерността е изцяло гражданскоправен и то много сложен за доказване с оглед чл.9 от ЗЗД.

[georgiev_sfbg]

Георгиев, може би Ви убягва елемента от състава на чл.255 НК "по занятие". Ако си отговорите на въпроса какво означава това, сигурно ще раберете, че само по себе си отпускането на заем с лихва не означава извършване на престъпление. Още повече, че уговарянето на такава е напълно допустимо и няма норма от ГП, която да я забранява.
Що се отнася до прекомерната лихва, не виждам как тя влече наказателноправни последици за заемодателя. Въпросът за прекомерността е изцяло гражданскоправен и то много сложен за доказване с оглед чл.9 от ЗЗД.

Прочети си още веднъж темата на форума и изложението в питането на инициатора й - "ot_men", и вероятно ще разбереш за какво става въпрос!

[nksuccess]

Georgiev е поредният, на който егото му е повече от четенето, ама нищо. С нашето правосъдие може и за даден заем да те осъдят и с такива юристи ...

Георгиев, дознател ли беше или се бъркам? Или още студент?

[1968]

Престъпление е по чл.252 от НК само ако заема е от публично набрани средства, защото тогава е банкова сделка.ЗКИ в чл.3 не предвижда разрешителен режим за заеми които не са от публично набрани средства.Режима е регистрационен, а не разрешителен, въпреки, че БНБ може да откаже вписване, а то е условие за извършване на тази дейност.Въпреки това, не е престъпление по смисъла на 252 от НК, дори и след измененията в началото на 2009 г. в ЗКИ, тъй като фактическия състав на престъплението изисква дейността да е " без съответно разрешение", а такова по ЗКИ не се изисква.

[georgiev_sfbg]

Решение № 147 от 30.03.2010 г. на ВКС по н. д. № 52/2010 г., III н. о., НК, докладчик съдията Борислав Ангелов
чл. 430 ТЗ,

чл. 252, ал. 1, вр. с ал. 1, вр. с

чл. 26 НК

--------------------------------------------------------------------------------

Производството е образувано по жалбата на подсъдимия П. Г. К. против присъда № 255 от 26.11.2009 г. по внохд № 360/09 г. на Пловдивски апелативен съд.

Жалбата на подсъдимия К от адв. Е е бланкетна с посочени касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. В съдебно заседание защитата поддържа жалбата, като представя и писмени бележки с развити доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от въззивния съд при постановяване на присъдата, довели до неправилно приложение на закона, с искане за оправдаване на подсъдимия поради несъставомерност на деянието. Твърди се, че не е извършвал банкови сделки за които се иска разрешение от БНБ. Давал е заеми от собствени парични средства, за своя сметка и риск. Деянието на подсъдимия не може да се квалифицира като банково кредитиране, тъй като не попада в кръга на сделките, за които съгласно чл. 1, ал. 4 ЗБ (отм.) се изисква разрешение (лиценз) на банка, или каквото и да било друго разрешение. Личното обезпечение не превръща едностранната сделка запис на заповед в договор за банков кредит. Описаните в обстоятелствената част на обвинителния акт сделки извършвани от подсъдимия не могат да се квалифицират като "банков кредит" по смисъла на чл. 430 ТЗ. От всичко това се прави извод, че кредитирането, което е извършвал подсъдимия на различни физически лица е несъставомерно по чл. 252 НК.

Представителят на Върховната касационна прокуратура дава становище за неоснователност на жалбата и оставяне на присъдата в сила.

ВКС на РБ, за да се произнесе взе предвид следното:

С присъда № 58 от 26.06.2008 г. по нохд № 331/2008 г., Пазарджишки окръжен съд е признал подсъдимия П. Г. К. за невиновен в това, че при условията на продължавано престъпление за периода 8.03.2001 г. до 15.08.2005 г. в гр. П., без съответно разрешение да е извършвал по занятие банкови сделки, за което се изисква разрешение от БНБ, като предоставил парични кредити на физически лица в размер на 12 750.00 лв. и от дейността си е получил значителни неправомерни доходи в размер на 102 998.00 лв., като е оправдан по обвинението по чл. 252, ал. 1, вр. с ал. 1, вр. с чл. 26 НК.

По протест на прокурора и сред отменително решение на ВКС е постановена нова присъда, предмет на разглеждане, с която посочената е отменена изцяло и подсъдимият П. Г. К. е признат за виновен в извършено престъпление по чл. 252, ал. 2, вр. с ал. 1 НК и на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, за предоставяне без разрешение на кредити в размер на 35 400.00 лв. и получени значителни неправомерни доходи в размер на 49 160.00 лв. е осъден на една година лишаване от свобода, условно с изпитателен срок от три години. Признат е за невинен и оправдан, да е предоставял кредити до 112.750.00 лв., както и да е извършил деянието при условията на продължавано престъпление.

Върховният касационен съд като обсъди доводите на страните и извърши проверка на решението в пределите на чл. 347, ал. 1 НПК намира, че жалбата е неоснователна.

Основното възражения в жалбата и писмените бележки на защитата е за несъставомерност на деянието извършено от подсъдимия поради това, че не е извършвал банкови сделки за които се изисква разрешение от БНБ. Давал е заеми на различни лица от собствени средства, без да е привличал чужди парични средства на влог или под друга форма и да ги предоставя публично като кредити, каквато е хипотезата на чл. 1, ал. 1 ЗБ (отм.).

В изпълнение на указанията дадени в отменителното решение на ВКС, след задълбочен и обективен анализ на годните доказателствени средства и в съответствие с правомощията си по чл. 316 НПК, въззивният съд е установил нови фактически положения. В мотивите на постановената нова присъда са изложени правните изводи, след оценката на доказателствата, както и съображенията по направените от защитата на подсъдимия възражения и доводи, срещу подадения протест.

Въззивната инстанция е направила заключенията си относно обстоятелствата, включени в предмета на доказване, при спазване на предписанията по чл. 14, ал. 1 НПК за обективност, всестранност и пълнота на изследванетостановено е, че в периода 2001-2005 г. подсъдимият К. в качеството си на физическо лице е раздавал парични кредити (заеми) на изпаднали в затруднено финансово положение лица (категорично установени по делото 48 случая). Обезпечаването на връщането на кредита, ставало с подписването на нотариално заверен запис на заповед от с. на кредитополучателя. Получателят на заема и поръчителят му се задължавали да върнат заема в отпуснатия размер, но с лихва уговорена предварително. Лихвата се внасяла на определено число от месеца, като при забава била в размер на 10 %, капитализирала се и преминавала в главницата, като се внасяла и дължала вече 10% лихва върху така увеличената главница. От разпитаните свидетели и от заключението на СИЕ е безспорно установено, че за инкриминирания период подсъдимия е раздал заеми на обща стойност 35 400.00 лв., като кридитополучателите са върнали общо 81 400.00 лв. Реализираните доходи са в размер на 49 160.00 лв. Изяснено е и обстоятелството, че тези кредити не са улеснявали негова основна или търговска дейност. Напротив извършваното от обвиненото лице кредитиране е било източник да реализира доходи за издръжка. За осъществяване на тази дейност на трудов договор е назначил две служителки, които водили пращанията по раздадените кредити, като ги отразявали в тетрадки и тефтер, приложени като веществени доказателства по делото.

Възражението, че подсъдимият не е извършвал банкови сделки е било предмет на подробно обсъждане на л. 3-5 в мотивите на присъдата. В тази насока са изложени убедителни аргументи, в съответствие със закона, които напълно се споделят и от касационния състав и не се налага да бъдат повтаряни. При направения анализ и оценка на доказателствената съвкупност не са допуснати логически грешки. Същественото в случая е, че подсъдимият системно е заемал парични средства на широк кръг лица, срещу насрещна материална облага, насочена към обезпечаване на неговата издръжка, което по същество е банково кредитиране, поставено под разрешителен (лицензионен) режим, което изискване не е спазил. Правилно установените фактически констатации, подкрепени изцяло от доказателствата по делото, са достатъчни да обосноват по един несъмнен начин наличието на обективните и субективни признаци на престъплението по чл. 252 НК за подсъдимия К.

При проверката не се констатира в хода на събирането, проверката и оценката на доказателствата да са нарушени процесуалните изисквания, а при установените факти материалният закон е приложен правилно.

Поради липса на други доводи в жалбата които да бъдат обсъждани и намерят отговор и след като при проверката на присъдата не се установи да са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от кръга на абсолютните, за които касационната инстанция следи служебно, като правилна и законосъобразна следва да остане в сила.

По тези съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд на РБ, в състав на III н. о.,

РЕШИ:

Оставя в сила решение № 255 от 26.11.2009 г. постановено по внохд № 360 по описа за 2009 г. на Пловдивски апелативен съд.

Решението е окончателно.

[1968]

Решението е за деяние при действието на стария ЗБ, който регулираше банковата дейност до 01.01.2007 г.., след тази дата е отменен и дейността се регулира от ЗКИ.

[georgiev_sfbg]

[georgiev_sfbg]

Решение № 472 от 17.12.2009 г. на ВКС по н. д. № 488/2009 г., II н. о., НК, докладчик съдията Татяна Кънчева
чл. 252, ал. 1 НК,

чл. 27 СК

--------------------------------------------------------------------------------

Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия И. Т. С. срещу решение № 101 от 26.06.2009 г. по внохд № 83/09 г. на Варненския апелативен съд с оплаквания по трите касационни основания на чл. 348, ал. 1 от НПК. Исканията са алтернативни- подсъдимият да бъде оправдан, делото да се върне за ново разглеждане от въззивния съд или се определи наказание при условията по чл. 55 от НК и чл. 66 от НК.

В съдебно заседание защитата на подсъдимия поддържа жалбата и доводите, изложени в допълнението към нея.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура излага съображения, че въззивният съд не е допуснал нарушения на закона и процесуалните правила и счита, че решението по фактите и правото е законосъобразно. Намира за основателно оплакването за явна несправедливост на наказанието, както и че наложената конфискацията противоречи на материалния закон.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на въззивното решение, установи следното:

С присъда № 3/ 26.02.2009 г. по нохд № 222/08 г. Разградският окръжен съд признал подсъдимия И за виновен в това, че в периода 01.02.1999 г.- 10.03.2005 г. без съответното разрешение, от свое име като физическо лице, като управител на ЕТ "Б" и "Томаза" ООД и като пълномощник на ЕТ "Т" е извършил по занятие банкови сделки /61 на брой/, за които се изисква такова разрешение и на основание чл. 252, ал. 1 от НК го осъдил на четири години лишаване от свобода. Признал го за невинен в частта от обвинението, касаещо две от сделките- договори за заем с фирмите "Агримел" АД Самуил и "Ретиус 2002" ООД. Постановил конфискация на 1/2 идеална част от имуществото на подсъдимия, индивидуализирано в 15 пункта по видове- апартаменти, гаражи, самостоятелни обособени части от сгради, парцели, складове, земя.

С атакуваното решение Варненският апелативен съд оправдал подсъдимия по обвинението за сключен договор за заем от 28.02.2001 г. с ППЗК "Св. Марина" с. П. и потвърдил присъдата в останалата й част.

Основните доводи, касаещи оплакването по касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК се свеждат до начина на формиране на вътрешното съдийско убеждение, което според защитата е в противоречие с изискванията на чл. 14 от НПК. Съдът превратно е интерпретирал събраните доказателства, не се е произнесъл по целия предмет на делото, а в същото време е надхвърлил обвинението и е признал виновност по обстоятелства, за които такова не е имало, не е изложил мотиви въз основа на кои доказателствени материали установява фактите за договорени и получени лихви по договорите за заем, не е посочил защо дава вяра на гласните, а не на писмените доказателства, позовал се на негодни доказателствени средства, допуснал е противоречие между диспозитива и мотивите на съдебния акт, както и че в нарушение на чл. 339, ал. 2 от НПК не е отговорил на направените пред него възражения. Изложени са доводи за демонстрирана предубеденост на съда, което прави решението постановено от незаконен състав.

Настоящият касационен състав намира за неоснователен довода, че решението е постановено от незаконен- предубеден състав. С цитираното определение Варненският апелативен съд е отхвърлил доказателственото искане на защитата, приемайки че не е необходимо назначаване на почеркова експертиза за установяване на факти, изяснени с други доказателствени средства по делото. Аргументите за отказа на съда да събира нови доказателства не сочат на твърдяната от защитата предубеденост и взето предварително решение по съществото на делото, а са израз на виждането му за липсата на необходимост от такава експертиза, както изисква разпоредбата на чл. 327, ал. 4 от НПК.

За да се даде отговор на голяма част от останалите оплаквания за допуснати процесуални нарушения, следва първо да се изяснят обективните признаци на престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК, тъй като само така може да се очертаят обемът на обвинението и предметът на доказване по делото. Изпълнителното деяние се изразява в сключване на банкови сделки по занятие, за които се изисква разрешение по закон, без деецът да притежава такова. Законодателят инкриминира не всяка конкретна сделка самостоятелно, а цялостната дейност по системно, по занятие сключване на сделки от този вид /според правната теория и съдебна практика поне три на брой/, които са източник на доходи за извършителя. Затова в предмета на доказване влиза установяването именно на тази системност на извършване на множество сделки, които по своите характеристики представляват банкови сделки. Престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК е типично престъпление на системно извършване, а не разкрива характеристиките на продължаваното престъпление по смисъла на чл. 26 от НК. Всяка сделка сама по себе си не покрива признаците на престъплението, а всички заедно, като система от действия, запълват диспозицията на правната норма.

Затова оплакванията за наличие на "висящ процес" по отношение на два от договорите, за които липсвал оправдателен диспозитив в присъдата, съотв. в решението, както и за признаване на виновност свръх обвинението /за договора с ЕТ " В. Г. Г. "/ са неоснователни. С решението Варненският апелативен съд е приел, че сделките на подсъдимия с "Агримел" АД и ППЗК "Св. Марина" с. П. не покриват критериите за банкови сделки и не могат да са част от еднородните деяния, които участват в обективния състав на престъплението. По мнение на този съд въобще не е било необходимо да се постановява оправдателен диспозитив за тези сделки, защото обвинението не е за продължавано престъпление по чл. 26 НК и всяка сделка сама по себе си не е престъпна. Очевидно несъответствието се е получило поради факта, че прокуратурата, независимо от обстоятелствената част на своя акт е възпроизвеждала конкретна фактология по престъпната дейност и в диспозитива му. Както бе посочено по-горе, става дума за единно престъпление по извършване на банкова дейност, като е достатъчно отделните сделки да се уточнят в обстоятелствата част на обвинителния акт. Съдът е следвал логиката на конструиране на обвинителния акт и е конструирал присъдата си по същия начин, което заради характеристиката на вмененото деяние не е било необходимо. Затова, невключването в диспозитива на съдебния акт на договора за заем между ЕТ "Т" и ЕТ "Т", който е подробно изследван в мотивите, както и посочване в диспозитива на три, а не две сделки с ЕТ "В" не сочи на извод за липса на произнасяне по част от обвинението, съот. признаване на виновност свръх обвинението.

Видно от съдържанието на жалбата и допълнителните съображения към нея, огромната част от доводите по оплакването за нарушения на чл. 13 и чл. 14 от НПК се свеждат до твърдения за липса на обсъждане на доказателствените материали и извеждане на фактически констатации за договорени и изплащани лихви по договорите в противоречие със съдържанието на писмените доказателства. Оплакването не се споделя от настоящата инстанция.

От съдържанието на мотивите се установява, че Варненският апелативен съд е извършил проверка на събраните доказателствени материали, съпоставил е писмените и гласни доказателствени средства и съобразно обективната и подчинена на правилата на логиката оценка на тяхното съдържание е формирал фактическите си изводи. Изяснил е механизмът на деянието, изразяващ се в предоставяне на парични средства от подсъдимия на физически лица, земеделски кооперации и търговци. В съответствие с писмените доказателства съдът вярно е заключил, че само от съдържанието на сключените договори за заем и погасителни планове към тях, както и от нотариалните актове за договорни ипотеки върху недвижими имоти на длъжниците, не може да изведе факта на уговаряне на лихви върху главниците. Затова е анализирал внимателно показанията на свидетелите, съконтрахенти на подсъдимия, от които е установил действителното съдържание на правоотношенията между страните- заем на парични средства срещу задължение за тяхното връщане в определени срокове, заедно с лихва върху тях - в пари, при процент върху главницата или в натура, мораторни лихви и неустойки за забава. Съдът е констатирал сходство в показанията на една част от свидетелите по отношение на редица обстоятелства от значение за правилното решаване на делото и поради това не е обсъждал съобщеното от всеки свидетел поотделно, но е посочил от кои гласни доказателствени средства приема за установен факта за плащана лихва върху главницата на паричното задължение. Анализирал е показанията на другите свидетели, които отричат да е договаряна лихва и е изложил аргументи, че ги намира за недостоверни, тъй като са в противоречие с писмените доказателства - молбите за заличаване на ипотеките, подадени от подсъдимия, в които той е посочил по-нисък размер на задължението от вписания в нотариалния акт. Затова настоящият касационен съд приема, че възраженията в касационната жалба в обратния смисъл са лишени от фактическо основание. Не е вярно и оплакването, че решаващият съд не е отговорил на направените с въззивната жалба възражения, тъй като такъв е даден на л. 187 и сл. от мотивите, макар и този отговор да е формулиран в по-общ план, а не по всеки повтарящ се довод на защитата за всяка отделна сделка.

Тук е мястото да се обсъди възражението за недопустимост на част от доказателствените средства, върху които съдът е градил вътрешното си убеждение- разпитите на свидетели пред съдия на досъдебното производство, проведени в отсъствие на подсъдимия, което е довело до нарушаване правото му на справедлив процес по смисъла на чл. 6 от ЕКЗПЧ. Върховният касационен съд счита, че протоколите за разпит на свидетелите са годно доказателствено средство за установяване на релевантните факти. Към момента на провеждане на тези разпити, подсъдимият не е бил привлечен към наказателна отговорност и не е имал качеството на обвиняемо лице, поради което за органа по разследване не е съществувало задължението по чл. 223, ал. 2 от НПК.

Настоящият състав приема, че С. не е имал статут на преследвано лице. Съгласно чл. 6 от Конвенцията всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок и от безпристрастен съд. В т. 3 на чл. 6 Конвенцията дефинира минимума от права на обвиненото в извършване на престъпление лице, включително да участва в разпита на свидетели, свидетелстващи срещу него. Следователно, правото на справедлив процес, според буквалното тълкуване на чл. 6, касае лице, срещу което има наказателно обвинение. В практиката си Европейският съд по правата на човека приема, че наличието на обвинение не винаги зависи от официален акт и може да има формата на други мерки, които съдържат такова твърдение и съществено засягат положението на заподозрения.

Вярно е, че досъдебното производство не е образувано поради факта на извършено престъпление, както изисква процесуалният ни закон, а срещу лицето И. С. Само това обстоятелство обаче не е достатъчно за извод, че той придобива статут на преследвано лице по смисъла на практиката на Европейския съд. Срещу него не са предприети никакви мерки, които да сочат на съществено засягане на положението му. Освен това, свидетелите, чиито разпити са атакувани като недопустими, са разпитани и по време на съдебното производство и подсъдимият е имал възможност да им задава въпроси и да оборва твърденията им. При постановяване на съдебните актове не са нарушени изискванията за справедлив процес по чл. 6 от ЕКПЧОС.

Въз основа на приетите факти, установени от доказателствения материал по делото, съдът правилно е приложил материалния закон, квалифицирайки дейността на подсъдимия като престъпление по чл. 252, ал. 1 от НК. Изложил е подробни мотиви за наличие на обективните и субективни признаци на състава и е отговорил на направените пред него възражения по правото, които отново са поставени на вниманието и на касационната инстанция.

Върховният касационен съд споделя изложеното в мотивите, че действията на С. разкриват редица сходства с основните характеристики на дейността на банките. В рамките на инкриминирания период е сключил 60 договора за заем, по които е предоставял парични средства на широк кръг лица срещу насрещна материална облага - лихва върху паричния ресурс, с което е обезпечавал издръжката си. Предоставял е паричните кредити за своя сметка и на свой риск, определял е параметрите на договорите по отношение разходите по заема, размера на лихвите, начина на изплащането му /първо лихвата и накрая главницата/, вида на обезпеченията, размера на мораторната лихва и т.н.

Няма никакво съмнение, че дейността на дееца съответства на понятието банково кредитиране, което се намира под разрешителен режим по чл. 1, ал. 4 от Закона за банките (отм.). Предоставянето на кредити е една от типичните банкови сделки, част от дейностите, осъществявани от банките по силата на този закон. Той не дава правото на физическо лице на извършва банкови сделки и предвижда специални условия за извършване на такива от юридическо лице - да е акционерно дружество, притежаващо лицензия за банка от БНБ, което извършва публично привличане на влогове и използва привлечените средства за предоставяне на кредити и инвестиции за своя сметка и собствен риск. Обстоятелството, че подсъдимият не е извършвал публично привличане на средства, а е оперирал със собствени такива, не изключва съставомерността на дейността му, тъй като кумулативните изисквания по чл. 1, ал. 1 от ЗБ са относими към банката като юридическо лице, а не към физическото лице, опериращо като банка.

Наказателният кодекс обявява за престъпление не единичното, инцидентно кредитиране между физически и/или юридически лица чрез сключване на гражданско правни сделки по ЗЗД или ТЗ, а системното, по занятие заемане на парични средства на голям брой лица срещу насрещна материална облага, с която се осигурява издръжката на заемодателя. Затова съдът е направил законосъобразен извод, че дейността на подсъдимия С покрива обективните признаци на престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК.

Предвид на изложеното, възраженията на защитата, че по недопустим за правото начин са криминализирани законосъобразни облигационни отношения- търговски и гражданско правни сделки между фирмите, на които подсъдимият е управител или които представлява и физически и юридически лица, че е действал в рамките на собственик на заложни къщи и е плащал патентен данък за това, че е реализирал сделки по изкупуване и продажба на зърнени храни, които са в предмета на дейността му на едноличен търговец, не могат да бъдат споделени. Същите по съдържание възражения са правени пред Варненския апелативен съд, обсъдени са в мотивите и правилно са отхвърлени. Значение за изводите на съда по правната природа на сключените договори има не документираното, а действителното им съдържание, установено от гласните и писмени доказателства, сочещо на типични банкови сделки, които деецът е реализирал системно и които са били насочени към издръжката на семейството му.

Върховният касационен съд намира за основателно оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. В противоречие със закона въззивният съд е отчел в тежест на подсъдимия минало осъждане, по което е настъпила реабилитация и висящи наказателни производства, по които няма осъждане. Както е известно, реабилитацията заличава осъждането и отменя последиците, които законите свързват със самото осъждане, поради което този състав принципно счита, че то не може да се цени и като негативен факт по отношение на личността на дееца, тъй като се стига до заобикаляне на законовото изискване по чл. 85 от НК. Висящите наказателни производства също не могат да се отчитат като отегчаващо вината обстоятелство при индивидуализацията на наказанието за извършено престъпление, тъй като се нарушава презумпцията за невиновност по чл. 16 от НПК. Самото деяние не разкрива по-висока от обичайната степен на обществена опасност, а позоваването на решение на ВКС от 1996 г. е неотносимо към инкриминирания период, когато страната не е била в икономическа криза. Затова настоящият касационен състав намери, че наказанието лишаване от свобода следва да бъде намалено до три години, а изтърпяването му да бъде отложено по реда на чл. 66 от НК за изпитателен срок от пет години, тъй като целите по чл. 36 от НК могат да бъдат постигнати и без ефективно изтърпяване.

Този съд се съгласява и с оплакването за допуснато нарушение на материалния закон по отношение на кумулативното наказание "конфискация". Варненският апелативен съд е възприел установеното от първата инстанция, че имуществото на подсъдимия, включващо недвижими имоти, вещни права върху недвижими имоти, моторни превозни средства и дялове в три търговски дружества е придобито възмездно по време на брака и представлява съпружеска имуществена общност. Съпружеската имуществена общност е бездялова съсобственост, докато не настъпят законови предпоставки за трансформирането й в обикновена дялова съсобственост, като по общо правило тогава всеки от съпрузите получава равен дял от нея. Съдът вярно е заключил, че по силата на законовата презумпция по чл. 27 от СК (отм.) подсъдимият има имущество в размер на по 1/2 идеална част от всеки имот и МПС, но механично е избрал да конфискува дела му в 16 недвижими имота. Избраният подход не съответства на нормата на чл. 252, ал. 1 от НК, предвиждаща конфискация до една втора на имуществото на дееца, в конкретния случай до 1/4 идеална част от имуществото, СИО. Съдът не може да избира върху кои имоти да наложи това наказание, тъй като засяга съществено правата на съпругата на дееца, за която има значение в какви идеални части ще дели съсобствеността с държавата. Механичното избиране на недвижими имоти, които несъмнено са на различна стойност, може да доведе и до конфискация в размер, по-висок от предвидения в санкционната част на наказателноправната норма. Допуснатото нарушение не може да бъде отстранено чрез конфискация на идеални части от всички имоти на подсъдимия, тъй като решението не е протестирано, а единствено чрез намаляване на конфискуваната част от изброеното имущество до 1/4 идеални части.

Водим от тези съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 3 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

РЕШИ:

ИЗМЕНЯВА решение № 101/26.06.2009 г. по внохд № 83/09 г. на Варненския апелативен съд като:

Намалява размера на наказанието лишаване от свобода, наложено на подсъдимия И. Т. С. от четири на ТРИ ГОДИНИ, а наказанието конфискация - в рамките на 1/4 идеални части от индивидуализираните имоти.

На осн. чл. 66 от НК отлага изпълнението на наказанието лишаване от свобода за изпитателен срок от пет години.

Оставя в сила решението в останалата му част.

[georgiev_sfbg]

Решение № 66 от 10.08.2009 г. на ВКС по н. д. № 9/2009 г., II н. о., НК, докладчик съдията Жанина Начева
чл. 252, ал. 1 НК,

чл. 348, ал. 1, т. 1 - 2 НПК

--------------------------------------------------------------------------------

Касационното производство е образувано по протест на прокурора от Апелативна прокуратура - гр. П. против решение № 243 от 4.11.2008 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 428/08 г.

В протеста се развиват касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 2 НПК. Според прокурора съдът превратно е интерпретирал събраните и проверени доказателства, а мотивите на решението за несъставомерност на деянието са изцяло незаконосъобразни. Прави се искане за отменяване на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане.

В съдебно заседание прокурорът от Върховна касационна прокуратура не поддържа протеста. Застъпва разбирането, че подсъдимият К е извършвал дейност, която не изисква разрешителен режим.

Защитникът (адв. Найденов) споделя позицията на въззивния съд и настоява решението да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в протеста, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

С въззивно решение № 243 от 4.11.2008 г. по в. н. о. х. д. № 428/08 г. Пловдивският апелативен съд е потвърдил присъда № 58 от 26.06.2008 г. по н. о. х. д. № 331/08 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с която подсъдимият П. Г. К. е признат за невинен в това, при условията на продължавано престъпление в гр. П. за периода 8.03.2001 г.-15.08.2005 г. без съответно разрешение да е извършвал по занятие банкови сделки, за които се изисква разрешение съгласно чл. 1, ал. 4 от Закона за банките - предоставял е парични кредити на физически лица в размер на 112 750 лева, като с дейността си е получил значителни неправомерни доходи в размер на 102 998 лева, поради което е оправдан по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК

Протестът е основателен.

Въззивният съд се е съгласил с фактическите положения, изведени и от първоинстанционния съд.

Приел е за несъмнено и безспорно доказано, че подсъдимият П. Г. К. не е притежавал разрешение за осъществяване на банкови сделки. Разполагал със собствени пари и от началото на 2001 г. като физическо лице започнал да раздава парични кредити (заеми) на множество други физически лица (свидетели по делото), които в съответния момент изпитвали недостиг от финансови средства. Подсъдимият К. постигал устна договорка за размера на кредита при съответните условия - предоставял парите в брой срещу задължението на другата с. да връща сумата на вноски при 10% месечна лихва и след като издаде в негова полза запис на заповед, подписана и от поръчител, който следвало да работи на трудов договор. Записът на заповед се заверявал пред нотариус (разходите за нотариус оставали за сметка на кредитополучателя). Цифрово изражение на паричното задължение по кредита в лева се вписвало като задължение по записа на заповед в евро. В повечето случаи то надхвърляло двойно размера на получената сума. Записът на заповед служел като гаранция на подсъдимия, че длъжникът ще изпълни договорените условия за връщане на сумата. Според тях, плащането на лихвата трябвало да става на определено число от месеца. При забава лихвата се капитализирала - неплатената сума по лихвата преминавала към задължението по главницата, върху която се начислявала 10%-та лихва. Св. Ю. и св. Н (назначени по трудов договор като служители във фирма на К.) записвали в тетрадка или в тефтер размера на паричната сума и датата, на която тя била донасяна в офиса на ръка от длъжника за погасяване на паричното му задължение към подсъдимия.

Съдът е анализирал описаните фактически положения и от тях е направил заключението, че подсъдимият П. Г. К. не е извършил престъпление, тъй като деянието не покрива признаците на основния състав по чл. 252, ал. 1 НК в обективно отношение.

Правните изводи не почиват на точния смисъл на закона и не отговарят на конкретните факти по делото.

Въззивният съд изрично е подчертал, че предоставянето на заеми по занятие не е банкова сделка по смисъла на чл. 430 от Търговския закон, тъй като страните не са изготвяли писмени договори за кредит.

Неспазването на писмена форма на договора за банков кредит, предвидена в чл. 430, ал. 3 от Търговския закон като условие за неговата валидност, представлява основание за нищожност от гледна точка на гражданското право. За наказателната отговорност обаче по чл. 252, ал. 1 НК са без значение гражданскоправните последици, в частност нищожността на договори, чието неразрешено сключване по занятие от дееца всъщност определя самото престъпление.

Въззивният съд е споделил и аргументите на първоинстанционния съд, че банков кредит е налице единствено ако предоставените средства са събрани от влогонабиране, докато в случая подсъдимият К е отпускал заеми по занятие със собствени парични средства. Тезата е била и доразвита от Пловдивския апелативен съд по следния начин: сега действащият Закон за кредитните институции е въвел понятието "финансова институция", която по силата на чл. 2 от цитирания закон има право да отпуска заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове и за това не се изисква разрешение от БНБ. Позовавайки се на посочената разпоредба, съдът е направил обобщаващото заключение (л.4 от мотивите), че "дейността отпускане на заеми със собствени средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове може да се извършва от физически лица". Правната норма на чл. 252 от НК е препращаща, а Закона за кредитните институции е обявил дейността, извършвана от подсъдимия К за разрешена, от което следва, че "в хода на наказателния процес обществената опасност на деянието е отпаднала".

Очевидно съдът е приел, че последващата промяна в специалния закон е довела до декриминализиране на деянието на подсъдимия К (чл. 2, ал. 2 НК) по чл. 252 НК.

Разбирането е поставено на погрешна плоскост.

Първо, както разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от Закона за банките, действащ към момента на инкриминираното деяние на подсъдимия П, така и чл. 2, ал. 1 от сега действащия Закон за кредитните институции дават дефиниция на банката чрез главните банкови сделки, които тя извършва - публично привличане на влогове и предоставяне на кредити. Тъй като тези банкови операции изразяват същностната част на банковата дейност, юридическото лице има статут на банка само когато те изрично фигурират в издадения от БНБ лиценз (правото едновременно да ги осъществява).

Определението за банка, което се е съдържа в чл. 1, ал. 1 от Закона за банките не въвежда забрана банките да оперират в кредитната си дейност с други парични средства, различни от тези, които са резултат на публично привличане на влогове. То има за задача както да характеризира конкретния субект - банката, различавайки я от другите финансови институции (небанкови финансови институции) и да подчертае изключителния банков монопол (правото тези дейности да се упражняват единствено от банките), но така и да прецизира възможността банките свободно да разполагат и да използват получените от трети лица парични средства най-вече под формата на влогове.

Затова, неприемлив е аргументът на въззивния съд, че подсъдимият е могъл със собствени средства да извършва банково кредитиране.

На следващо място, сега действащия Закон за кредитните институции изброява субектите, които могат да осъществяват съответни банкови операции, разделяйки ги на две основни категории - кредитни институции и финансови институции.

Правната норма по чл. 3 от цитирания закон, на която всъщност въззивният съд се е позовал, има отношение само към финансовите институции и ограничението, което законът им поставя при извършването на банкови операции, включени в предмета им на дейност - в различие от банките, финансовите институции трябва да използват единствено техните собствени парични средства. Освен това, в каква степен (изцяло или отчасти) финансовите институции са престанали да бъдат подчинени на БНБ като регулатор е въпрос, който не променя съдържанието на самите сделки, осъществявани от финансовите институции и няма отношение към инкриминираната дейност на подсъдимия К.

Нито Законът за банките (отм.) е давал правото, нито такава възможност е изрично регламентирана в сега действащия нов закон (Закон за кредитните институции) да се извършват банкови сделки от обикновено физическо лице. Затова и разпоредбите от специалния закон не изключат подсъдимия К като субект на престъплението по чл. 252, ал. 1 НК - съдът е приел от фактическа с., че той е действал като физическо лице и не е имал административно разрешение от БНБ да осъществява банкова дейност, което Закона за банките е изисквал по време на инкриминираното му деяние.

Вярно е, че след поредица от законодателни промени, към настоящия момент е предвидена възможност и други лица да предоставят кредити, което поначало не означава, че кредитирането е престанало да бъде монопол на банките (макар и да не е изключителен). Отпускането на кредити продължава да бъде дейност, извършвана от банките, освен в законово предвидените случаи, т. е. други лица могат да извършват банкови сделки само по изключение и при съблюдаване на конкретните правила.

Пример в това отношение е потребителският кредит (т. нар. разсрочено плащане), въпрос, засегнат в първоинстанционните мотиви, които изцяло са възприети от въззивния съд. При този вид кредит кредитор може да бъде всяко физическо или юридическо лице, което предоставя паричната сума в рамките на осъществяваната от него професионална или търговска дейност, но само при условие предоставяните кредити да са улесняващи основната професионална или търговска дейност на съответното лице. Когато обаче предоставянето на кредити е самата основна търговска дейност, то не може да се твърди предоставяне на "потребителски" кредит. Тогава тези лица действат като банка, осъществявайки типичната банкова сделка - предоставяне на кредити. Изложеното изисква да се подчертае, че по настоящето дело липсват фактически констатации от съда по същество, подсъдимият К да е предоставял паричните средства, улеснявайки по този начин осъществяването на друга основна дейност. Това означава, че и на посоченото основание той не е могъл да бъде изключен измежду субектите на престъплението по чл. 252, ал. 1 НК.

Няма никакво съмнение, че предоставянето на кредит е банкова сделка. Това е съвсем видимо дори поради факта, че тази дейност участва в легалната дефиниция за банка. По същността си банковият кредит се явява временна продажба на паричен ресурс със задължение да се върне, която включва цената на този ресурс (в т. ч. и лихвата), защото според лиценза си банките търгуват именно с парични средства.

По правило системното (по занятие) предоставяне на парични суми под формата на заеми на други лица срещу възнаграждение (лихва) за ползването на заетата сума с основната цел заемателят да реализира доходи от реално предоставените средства на други лица (печалба от кредитора) покрива понятието за дейност на банково кредитиране, поставена под разрешителен режим - класическа формула на банкови сделки, включени в основния предмет на дейност на банките, чрез които те се характеризират и върху които те имат монопол, освен по изключение.

Следователно независимо от последващите законодателни промени, предоставянето на кредити по занятие на други физически лица може да послужи като основа за ангажиране на наказателната отговорност на дееца, действащ единствено в личното си качество, за престъпление по чл. 252, ал. 1 НК.

Констатираните няколко отделно взети случая, изведени от свидетелските показания (св. Гугуцов, св. М, св. Д, св. Д, св. К), при които подсъдимият не е договарял, респективно получателите не са поемали задължение за лихва, не могат да определят действията в цялост на подсъдимия К като обикновени парични заеми по ЗЗД, поначало присъщи за гражданския оборот и традиционно определяни като договори "между приятели", особено в светлината на инкриминираните повече от сто кредита.

Основателно е и другото оплакване на прокурора в протеста. По делото изобщо липсва прецизен анализ на доказателствата. В доказателствен аспект въззивният съд очевидно е обърнал внимание на свидетелските показания, но в решението ги е коментирал фрагментарно, с декларативни обобщения, преповтаряйки някои от заключенията на първоинстанционния съд, а последните концентрирани еднопосочно около размера на върнатите суми. От мотивите изобщо не личи въззивният съд да е обсъждал прочетените и приобщени към доказателствения материал свидетелски показания, свързвайки ги с писмените доказателства (напр. записите на заповед на предявяване и посочения в тях размер на задължението), с размера на договаряното възнаграждение от 10 % месечна лихва и ефективната тежест, която е трябвало да понасят получателите на паричните средства (с оглед определяния по правило годишен лихвен процент на банките, начисляваната в случая лихва върху лихвата и пр.). Съдът изобщо не е интерпретирал и различните варианти, които са били разработвани от експертите в депозираните няколко заключения. При всички случаи обаче кой от свидетелите колко пари точно е върнал не може да доведе априори до оправдаването на подсъдимия К. Основният въпрос, който въззивният съд е бил длъжен да реши е дали деянието покрива всички признаци на основния състав на престъплението по чл. 252, ал. 1 НК в обективно и субективно отношение.

С оглед на изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 НПК

РЕШИ:

Отменява решение № 243 от 4.11.2008 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 428/08 г. и връща делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

Решението не подлежи на обжалване.

[georgiev_sfbg]

Решение № 147 от 30.03.2010 г. на ВКС по н. д. № 52/2010 г., III н. о., НК, докладчик съдията Борислав Ангелов
чл. 430 ТЗ,

чл. 252, ал. 1, вр. с ал. 1, вр. с

чл. 26 НК

--------------------------------------------------------------------------------

Производството е образувано по жалбата на подсъдимия П. Г. К. против присъда № 255 от 26.11.2009 г. по внохд № 360/09 г. на Пловдивски апелативен съд.

Жалбата на подсъдимия К от адв. Е е бланкетна с посочени касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. В съдебно заседание защитата поддържа жалбата, като представя и писмени бележки с развити доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от въззивния съд при постановяване на присъдата, довели до неправилно приложение на закона, с искане за оправдаване на подсъдимия поради несъставомерност на деянието. Твърди се, че не е извършвал банкови сделки за които се иска разрешение от БНБ. Давал е заеми от собствени парични средства, за своя сметка и риск. Деянието на подсъдимия не може да се квалифицира като банково кредитиране, тъй като не попада в кръга на сделките, за които съгласно чл. 1, ал. 4 ЗБ (отм.) се изисква разрешение (лиценз) на банка, или каквото и да било друго разрешение. Личното обезпечение не превръща едностранната сделка запис на заповед в договор за банков кредит. Описаните в обстоятелствената част на обвинителния акт сделки извършвани от подсъдимия не могат да се квалифицират като "банков кредит" по смисъла на чл. 430 ТЗ. От всичко това се прави извод, че кредитирането, което е извършвал подсъдимия на различни физически лица е несъставомерно по чл. 252 НК.

Представителят на Върховната касационна прокуратура дава становище за неоснователност на жалбата и оставяне на присъдата в сила.

ВКС на РБ, за да се произнесе взе предвид следното:

С присъда № 58 от 26.06.2008 г. по нохд № 331/2008 г., Пазарджишки окръжен съд е признал подсъдимия П. Г. К. за невиновен в това, че при условията на продължавано престъпление за периода 8.03.2001 г. до 15.08.2005 г. в гр. П., без съответно разрешение да е извършвал по занятие банкови сделки, за което се изисква разрешение от БНБ, като предоставил парични кредити на физически лица в размер на 12 750.00 лв. и от дейността си е получил значителни неправомерни доходи в размер на 102 998.00 лв., като е оправдан по обвинението по чл. 252, ал. 1, вр. с ал. 1, вр. с чл. 26 НК.

По протест на прокурора и сред отменително решение на ВКС е постановена нова присъда, предмет на разглеждане, с която посочената е отменена изцяло и подсъдимият П. Г. К. е признат за виновен в извършено престъпление по чл. 252, ал. 2, вр. с ал. 1 НК и на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, за предоставяне без разрешение на кредити в размер на 35 400.00 лв. и получени значителни неправомерни доходи в размер на 49 160.00 лв. е осъден на една година лишаване от свобода, условно с изпитателен срок от три години. Признат е за невинен и оправдан, да е предоставял кредити до 112.750.00 лв., както и да е извършил деянието при условията на продължавано престъпление.

Върховният касационен съд като обсъди доводите на страните и извърши проверка на решението в пределите на чл. 347, ал. 1 НПК намира, че жалбата е неоснователна.

Основното възражения в жалбата и писмените бележки на защитата е за несъставомерност на деянието извършено от подсъдимия поради това, че не е извършвал банкови сделки за които се изисква разрешение от БНБ. Давал е заеми на различни лица от собствени средства, без да е привличал чужди парични средства на влог или под друга форма и да ги предоставя публично като кредити, каквато е хипотезата на чл. 1, ал. 1 ЗБ (отм.).

В изпълнение на указанията дадени в отменителното решение на ВКС, след задълбочен и обективен анализ на годните доказателствени средства и в съответствие с правомощията си по чл. 316 НПК, въззивният съд е установил нови фактически положения. В мотивите на постановената нова присъда са изложени правните изводи, след оценката на доказателствата, както и съображенията по направените от защитата на подсъдимия възражения и доводи, срещу подадения протест.

Въззивната инстанция е направила заключенията си относно обстоятелствата, включени в предмета на доказване, при спазване на предписанията по чл. 14, ал. 1 НПК за обективност, всестранност и пълнота на изследванетостановено е, че в периода 2001-2005 г. подсъдимият К. в качеството си на физическо лице е раздавал парични кредити (заеми) на изпаднали в затруднено финансово положение лица (категорично установени по делото 48 случая). Обезпечаването на връщането на кредита, ставало с подписването на нотариално заверен запис на заповед от с. на кредитополучателя. Получателят на заема и поръчителят му се задължавали да върнат заема в отпуснатия размер, но с лихва уговорена предварително. Лихвата се внасяла на определено число от месеца, като при забава била в размер на 10 %, капитализирала се и преминавала в главницата, като се внасяла и дължала вече 10% лихва върху така увеличената главница. От разпитаните свидетели и от заключението на СИЕ е безспорно установено, че за инкриминирания период подсъдимия е раздал заеми на обща стойност 35 400.00 лв., като кридитополучателите са върнали общо 81 400.00 лв. Реализираните доходи са в размер на 49 160.00 лв. Изяснено е и обстоятелството, че тези кредити не са улеснявали негова основна или търговска дейност. Напротив извършваното от обвиненото лице кредитиране е било източник да реализира доходи за издръжка. За осъществяване на тази дейност на трудов договор е назначил две служителки, които водили пращанията по раздадените кредити, като ги отразявали в тетрадки и тефтер, приложени като веществени доказателства по делото.

Възражението, че подсъдимият не е извършвал банкови сделки е било предмет на подробно обсъждане на л. 3-5 в мотивите на присъдата. В тази насока са изложени убедителни аргументи, в съответствие със закона, които напълно се споделят и от касационния състав и не се налага да бъдат повтаряни. При направения анализ и оценка на доказателствената съвкупност не са допуснати логически грешки. Същественото в случая е, че подсъдимият системно е заемал парични средства на широк кръг лица, срещу насрещна материална облага, насочена към обезпечаване на неговата издръжка, което по същество е банково кредитиране, поставено под разрешителен (лицензионен) режим, което изискване не е спазил. Правилно установените фактически констатации, подкрепени изцяло от доказателствата по делото, са достатъчни да обосноват по един несъмнен начин наличието на обективните и субективни признаци на престъплението по чл. 252 НК за подсъдимия К.

При проверката не се констатира в хода на събирането, проверката и оценката на доказателствата да са нарушени процесуалните изисквания, а при установените факти материалният закон е приложен правилно.

Поради липса на други доводи в жалбата които да бъдат обсъждани и намерят отговор и след като при проверката на присъдата не се установи да са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от кръга на абсолютните, за които касационната инстанция следи служебно, като правилна и законосъобразна следва да остане в сила.

По тези съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд на РБ, в състав на III н. о.,

РЕШИ:

Оставя в сила решение № 255 от 26.11.2009 г. постановено по внохд № 360 по описа за 2009 г. на Пловдивски апелативен съд.

Решението е окончателно.

[nksuccess]

периода 2001-2005 г. подсъдимият К. в качеството си на физическо лице е раздавал парични кредити (заеми) на изпаднали в затруднено финансово положение лица (категорично установени по делото 48 случая). Обезпечаването на връщането на кредита, ставало с подписването на нотариално заверен запис на заповед от с. на кредитополучателя. Получателят на заема и поръчителят му се задължавали да върнат заема в отпуснатия размер, но с лихва уговорена предварително. Лихвата се внасяла на определено число от месеца, като при забава била в размер на 10 %, капитализирала се и преминавала в главницата, като се внасяла и дължала вече 10% лихва върху така увеличената главница. От разпитаните свидетели и от заключението на СИЕ е безспорно установено, че за инкриминирания период подсъдимия е раздал заеми на обща стойност 35 400.00 лв., като кридитополучателите са върнали общо 81 400.00 лв. Реализираните доходи са в размер на 49 160.00 лв

[1968]

georgiev_sfbgq погледни кога са извършени деянията, не ми цитирай датата на решението.

[georgiev_sfbg]

Чети всичко, ако трябва и по два пъти, а не само това, което ти "харесва"!

[georgiev_sfbg]

georgiev_sfbgq погледни кога са извършени деянията, не ми цитирай датата на решението.

Решение № 147 от 30.03.2010 г. на ВКС по н. д. № 52/2010 г., III н. о., НК, докладчик съдията Борислав Ангелов
...
...С присъда № 58 от 26.06.2008 г. по нохд № 331/2008 г., Пазарджишки окръжен съд е признал подсъдимия П. Г. К. за невиновен в това, че при условията на продължавано престъпление за периода 8.03.2001 г. до 15.08.2005 г. в гр. П., без съответно разрешение да е извършвал по занятие банкови сделки, за което се изисква разрешение от БНБ, като предоставил парични кредити на физически лица в размер на 12 750.00 лв. и от дейността си е получил значителни неправомерни доходи в размер на 102 998.00 лв., като е оправдан по обвинението по чл. 252, ал. 1, вр. с ал. 1, вр. с чл. 26 НК.

По протест на прокурора и сред отменително решение на ВКС е постановена нова присъда, предмет на разглеждане, с която посочената е отменена изцяло и подсъдимият П. Г. К. е признат за виновен в извършено престъпление по чл. 252, ал. 2, вр. с ал. 1 НК и на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, за предоставяне без разрешение на кредити в размер на 35 400.00 лв. и получени значителни неправомерни доходи в размер на 49 160.00 лв. е осъден на една година лишаване от свобода, условно с изпитателен срок от три години. Признат е за невинен и оправдан, да е предоставял кредити до 112.750.00 лв., както и да е извършил деянието при условията на продължавано престъпление.

Върховният касационен съд като обсъди доводите на страните и извърши проверка на решението в пределите на чл. 347, ал. 1 НПК намира, че жалбата е неоснователна.

Основното възражения в жалбата и писмените бележки на защитата е за несъставомерност на деянието извършено от подсъдимия поради това, че не е извършвал банкови сделки за които се изисква разрешение от БНБ. Давал е заеми на различни лица от собствени средства, без да е привличал чужди парични средства на влог или под друга форма и да ги предоставя публично като кредити, каквато е хипотезата на чл. 1, ал. 1 ЗБ (отм.).

В изпълнение на указанията дадени в отменителното решение на ВКС, след задълбочен и обективен анализ на годните доказателствени средства и в съответствие с правомощията си по чл. 316 НПК, въззивният съд е установил нови фактически положения. В мотивите на постановената нова присъда са изложени правните изводи, след оценката на доказателствата, както и съображенията по направените от защитата на подсъдимия възражения и доводи, срещу подадения протест.

Въззивната инстанция е направила заключенията си относно обстоятелствата, включени в предмета на доказване, при спазване на предписанията по чл. 14, ал. 1 НПК за обективност, всестранност и пълнота на изследванетостановено е, че в периода 2001-2005 г. подсъдимият К. в качеството си на физическо лице е раздавал парични кредити (заеми) на изпаднали в затруднено финансово положение лица (категорично установени по делото 48 случая). Обезпечаването на връщането на кредита, ставало с подписването на нотариално заверен запис на заповед от с. на кредитополучателя. Получателят на заема и поръчителят му се задължавали да върнат заема в отпуснатия размер, но с лихва уговорена предварително. Лихвата се внасяла на определено число от месеца, като при забава била в размер на 10 %, капитализирала се и преминавала в главницата, като се внасяла и дължала вече 10% лихва върху така увеличената главница. От разпитаните свидетели и от заключението на СИЕ е безспорно установено, че за инкриминирания период подсъдимия е раздал заеми на обща стойност 35 400.00 лв., като кридитополучателите са върнали общо 81 400.00 лв. Реализираните доходи са в размер на 49 160.00 лв. Изяснено е и обстоятелството, че тези кредити не са улеснявали негова основна или търговска дейност. Напротив извършваното от обвиненото лице кредитиране е било източник да реализира доходи за издръжка. За осъществяване на тази дейност на трудов договор е назначил две служителки, които водили пращанията по раздадените кредити, като ги отразявали в тетрадки и тефтер, приложени като веществени доказателства по делото.

Възражението, че подсъдимият не е извършвал банкови сделки е било предмет на подробно обсъждане на л. 3-5 в мотивите на присъдата. В тази насока са изложени убедителни аргументи, в съответствие със закона, които напълно се споделят и от касационния състав и не се налага да бъдат повтаряни. При направения анализ и оценка на доказателствената съвкупност не са допуснати логически грешки. Същественото в случая е, че подсъдимият системно е заемал парични средства на широк кръг лица, срещу насрещна материална облага, насочена към обезпечаване на неговата издръжка, което по същество е банково кредитиране, поставено под разрешителен (лицензионен) режим, което изискване не е спазил. Правилно установените фактически констатации, подкрепени изцяло от доказателствата по делото, са достатъчни да обосноват по един несъмнен начин наличието на обективните и субективни признаци на престъплението по чл. 252 НК за подсъдимия К.

При проверката не се констатира в хода на събирането, проверката и оценката на доказателствата да са нарушени процесуалните изисквания, а при установените факти материалният закон е приложен правилно.

Поради липса на други доводи в жалбата които да бъдат обсъждани и намерят отговор и след като при проверката на присъдата не се установи да са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от кръга на абсолютните, за които касационната инстанция следи служебно, като правилна и законосъобразна следва да остане в сила.

По тези съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд на РБ, в състав на III н. о.,

РЕШИ:

Оставя в сила решение № 255 от 26.11.2009 г. постановено по внохд № 360 по описа за 2009 г. на Пловдивски апелативен съд.

Решението е окончателно.

[georgiev_sfbg]

С нашето правосъдие може и за даден заем да те осъдят ...

Законодателят инкриминира не всяка конкретна сделка самостоятелно, а цялостната дейност по системно, по занятие сключване на сделки от този вид /според правната теория и съдебна практика поне три на брой/, които са източник на доходи за извършителя. Затова в предмета на доказване влиза установяването именно на тази системност на извършване на множество сделки, които по своите характеристики представляват банкови сделки. Престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК е типично престъпление на системно извършване, а не разкрива характеристиките на продължаваното престъпление по смисъла на чл. 26 от НК. Всяка сделка сама по себе си не покрива признаците на престъплението, а всички заедно, като система от действия, запълват диспозицията на правната норма.


Още нещо неясно?

...аре бегай да зубкаш!


И още:
По правило системното (по занятие) предоставяне на парични суми под формата на заеми на други лица срещу възнаграждение (лихва) за ползването на заетата сума с основната цел заемателят да реализира доходи от реално предоставените средства на други лица (печалба от кредитора) покрива понятието за дейност на банково кредитиране, поставена под разрешителен режим - класическа формула на банкови сделки, включени в основния предмет на дейност на банките, чрез които те се характеризират и върху които те имат монопол, освен по изключение.
Следователно независимо от последващите законодателни промени, предоставянето на кредити по занятие на други физически лица може да послужи като основа за ангажиране на наказателната отговорност на дееца, действащ единствено в личното си качество, за престъпление по чл. 252, ал. 1 НК.